Маршрут за деня (Мурманск-Киркенес-Нордкап-Хонингсвог)
Слънцето и този път ме събуди – около 1ч през нощта… Не можах да се въздържа да не направя снимка 🙂
Дръпнах пердетата да мога да поспя…
Сутринта багажа вече бе събран… Душ.. Закуска, само че малко по-рано от обичайното за последните дни…
Натоварихме багажа, платих хотела и направихме бърза последна и безплодна обиколка из магазинчетата наоколо (бяха все още затворени)…
Накукушинените гълъби се грееха на северното слънце
Върнахме се към хотела и в този момент се появи нашия домакин – с официален костюм – все пак бе работен ден…
Дошъл да се извини за прекаляването с алкохола предния ден и да каже довиждане 😆
След трогателните слова трябваше да тръгва, защото трябваше да поеме работата и да освободи неговия колега (и също наш приятел), който изяви желание да дойде с нас до Норвегия…
Причината – банална… Норвежците му правели проблеми защо с шенгенската виза, издадена от Норвегия е посещавал повече България отколкото Норвегия ?!! Абсолютен нон-сенс… Явно администраторите са един дол дренки дори в такава уредена страна като Норвегия, и не разбират, че това, че България приема шенгенските визи не означава, че Норвегия би приела българска виза.. Нито пък че България има право да издава шенгенска виза…
Както и да е – след 10 минути пристигна нашия спътник (един от най-активните участници във вчерашната сбирка 🙂 )…
Натоварихме се и потеглихме… Джипа бе изстинал след 4 дневна почивка. Парното заработи бързо и се стоплихме… Все пак е юли месец и бе цели +5С 🙂
Тъй-като разликата в цената на горивото във Финландия и Русия е над 2 пъти, умишлено бях заредил по-малко гориво от скъпата Финландия с разчет да ми стигне точно до Мурманск (разбира се със запас ‘до резервно летище’ ако се случи нещо непредвидено по пътя 🙂 ). Та нафтата бе на привършване и спрях на първата бензиностанция СТАТОЙЛ по съвет на мурманските ми приятели… По-скъпа нафта (по тукашните стандарти), но със сигурност нямало проблеми с нея – карали я от Норвегия…
Спрях пред една не съвсем угледна колонка, отделена от другите… Който си спомня соц-миналото ще ме разбере – дизела си бе отделен на разстояние от колонките за бензин (и нямаше навес над него)…
Колонката – с два пистолета надлъжно по посоката на движение…
Ей за това става въпрос (снимка от StreetView): 
Та съседа по колонка бе грабнал единия пистолет, а аз взех втория… Абе гледам, че влиза тегаво, и не влиза докрай… Пробвах да пусна нафтата, ама колата директно я изплю…
Гледам, единия пистолет на тази колонка бил за тирове – с по-голям диаметър 😆 Казах си, че с този 100 литров резервоар е можело да направят по-голяма дупката и да си зареждам и от тировите колонки…
Както и да е – изчаках да приключи колегата от другата страна на колонката и си заредих догоре от правилния пистолет…
Девойката на касата се ухили, като и казах, че ще платя и ‘стотинките’ от тираджийската колонка.
За цената мисля няма нужда да споменавам – най-евтината нафта, която някога съм зареждал (в по-ново време)… Като качество – НИКАКЪВ проблем…Платих в брой – единственото място по целия път, където платих в брой… Плащането бе в брой не защото нямаха банкомати – както навсякъде и тук плащането с карта бе масово. Просто ми бяха останали рубли, които нямаше да ми трябват нататък по пътя..
С известно съжаление тръгнах от Мурманск… Красив град, интересна природа, добри приятели – какво му трябва още на човек 🙂 Път разбира се 🙂
Щракнахме забележителностите на излизане…
Слънцето, което бе светнало сутринта отново се скри за минутка и заваля дъждец още докато бяхме на моста..
Излязохме от Мурманск…
Опитах се да заснема по-добре знаците с предупрежденията за ‘забранената зона’, ама чистачката постоянно бе пред фотоапарата, а и капчиците поразмазваха изображението…
Но все пак се чете:
Пътя бе много хубав – явно нов… Отстрани – свежа зеленина..
Навигацията отново си ходеше ‘из гората’ 😆
Спътника ни обясняваше особеностите на пътя и въобще на Русия…
Край нас минаваха пресечки за известни от медиите и от някои екшъни за подводници селища: Полярный, Видяево…
Пътя хубав, табелите вече са и на английски език.
Само преди няколко години гугъл-земя е заснел тази табела:
Гугъл карти – Видяево
А гледам на моето видео вече там се мъдри нова табела на руски и английски…
Попитах моя спътник – добре де, ако сега кривнем по тази хубава пресечка какво ще стане?
Ами след 500м ще стигнем до блок-пост и дотам – ще почнем да пишем и т.н. 😆
И ми разправя весела история – докато служил, били командировани с негов колега към такъв обект, обаче не им били оправили добре документите – не били получили пътния лист с разрешението. Моя човек се уплашил, ама другия тъй-като бил служил доста години в обекта, та си влязъл по старите пътеки през тайгата, свършил си работата, ама накрая го хванали…
Изяснили, че е ‘свой’, глобили го някаква дребна сума, и му издали красив внушителен документ, че е нарушил Държавната гранична зона…
Спътника ми разправяше с ей-такива големи очи – ‘ако знаех, че издават такава красива цветна грамота, с цветен герб, златни орнаменти и т.н., и аз щях да рискувам и да отида с него – само и само да получа този документ’ 🙂
Времето се пооправи, дъждеца поспря… Виждаха се необятните зелени площи из сопките около пътя… И никаква жива душа…
Разправяхме се за Втората световна война – поради ‘терена’ немците не са могли да напреднат към Мурманск – единствения начин бил по ‘официалния път’, който е лесно охраняем и защитим… А встрани е невъзможно да се водят военни действия…
За нас винаги Втората световна война е била нещо, което приемаме с двойствени чувства – безспорно много народ е загинал и не винаги за правата кауза.. Но от друга страна България е загубила темпо и интелигенция точно след края и и смяната на строя…
Докато тук в Русия навсякъде се усещаше ‘полъха’ на времето… Хората помнят – бе видно и по надписите около пътя…
След няколко километра ландшафта леко се измени – навлязохме в долина, където се виждаха по-широки равни площи…
Събеседника ми каза, че това място се е наричало Долината на смъртта, но наскоро била преименувана на Долината на славата… Практически тук е било мястото на стълкновението – там, където през 1941г са могли да разгърнат военна сила двете страни…
С цената на няколкохилядни жертви от двете страни плацдарма е задържан и фашистите не са продължили нататък…
Подминавахме монументи, а събеседника ми сподели, че наоколо и в момента се въргаля доста оръжие – каквото намерят, го хвърлят в реката да не би да пострада някой малчуган…
Снимките не станаха, защото пак заръмя, а и лятото доста от храстчетата са порасли около пътя…
Затова за илюстрация ще добавя малко снимки от Панорамио.
Това е долината:
Артефактите, които все още са непокътнати.
Снимка от Панорамио
И новоизградените монументи
Снимка от Панорамио
Понякога наистина трябва да отидеш на място, за да започнеш да осъзнаваш, че някои неща, които от дистанция изглеждат странни и като превземки, изглеждат страшни когато разбереш мащабите на унищожението…
Не спрях на монументите – не сметнах за правилно да се мотам там покрай паметниците – тегаво…
Но е интересно място – в последствие разгледах из нета, че много от фортификациите са практически непокътнати след войната… И редовно намират оръжие и боеприпаси в района… Просто района е отдалечен, негостоприемен и рядко населен..
Продължихме нататък – наоколо красота, свежест и пустош 🙂
Да, от време на време разбираш, че въпреки привидната липса на каквото и да е движение, всичко се слуша 🙂
По едно време събеседника ни почна нещо да разправя, че тук често проверявали преминаващите и т.н…
Не му обърнах внимание, ама след километър след едно завойче се появи ограничение, и след малко – бариера на международния път 😆 (снимките са от камерата на колата и са кофти, ама това имам)
Униформения със светлоотразителната жилетка имаше бадж ФСБ (мисля, че го прочетох правилно)….
Поиска паспортите и попита накъде сме тръгнали… Хвърли поглед (отворих му и задното стъкло да види, че няма други хора освен нас)…
Върна документите – викам си – супер 🙂
– Ако обичате спрете ей-там… И ми посочи площадка до блокпоста…
Спрях там, а през това време униформения стана тъкачка-многомашинничка – с едната ръка преглеждаше документите на другите по пътя, с другата вдигаше бариерата, с третата звънеше по телефона 😆
Поговори около 5 минути…
След което само махна да тръгваме и вдигна бариерата… Оперативно ни провериха 😆
Не след дълго навлязохме в селца и градчета с казарми, където се подготвят морската пехота (или ВДВ – не разбрах точно)… Казармите и плацовете за техниката бяха на самия път… Щом тук се виждат такива неща, какво ли е зад хълма ….
Подминахме тези казармени селца/градчета…
Стигнахме и селце с интересно име – не можах да не спра да се снимаме 🙂
Изведнъж пейзажа стана лунен – ОГРОМНИ изкуствени планини…
Камънак, на който нищо не расте..
Оказа се, че сме наближили гр.Никел… Името е достатъчно красноречиво – всичко бе ясно… Града е преминал към СССР след големи спорове след Втората световна война (общо взето – откраднат заради природните ресурси, а не заради природни красоти)
Постройките също станаха страшни
Попитах събеседника кой живее тук?
Отговори ми, че по принцип идват хората от цяла Русия заради много високата заплата, въпреки ужасните условия. Но текучеството било почти 100%. След като съберат някой друг лев/рубла (а това ставало доста бързо) веднага бягали…
Разбирам ги…
Започнаха да се появяват и наблюдателни вишки, а покрай пътя се появи и гранична полоса за сигурност…
Явно наближавахме границата (въпреки, че имаше доста десетки километри до нея)…
В такава атмосфера наближихме границата…
Метална врата и бариера – бяхме ги гледали тези неща и около Салла 😆
Влязохме в граничната зона без проблем и асфалта отново изчезна…
Ремонтираха пътя, премествайки го на няколкостотин метра встрани… Явно за заблуда на врага…
Само дето грунтовката бе много по-лоша – карах с 30-40км/ч…
Така стигнахме до руския граничен пункт…
Минахме го за 5 минути – безпроблемно и без никакви формалности… Патил съм си на времето от руски граничари (на летището в Москва) – на север все едно си в друга държава – всичко е по-сурово, но и по-лесно и приятелски…
Преминахме браздата и отново започнахме да се движим с 20-30км/ч – норвежците също ремонтираха…
Как да е се добрахме до норвежкия пункт – преминахме го също без проблеми или формалности..
Влязохме в безмитния магазин – само алкохол се продаваше, и то не евтин…
Взехме по някоя от малките бутилчици за подаръци…
И излязохме от граничната зона (също безпроблемно – преброиха броя на хората и вдигнаха бариерата)…
Норвегия…. Пътя за мое учудване бе по-лош отколкото от руска страна…
Откри се гледка и към по-големи водни площи…
Скоро пристигнахме в:
Намерихме автогарата, откъдето щеше да се връща в Русия спътника ни…
Спряхме наблизо (в самия център) и се поразходихме из Киркенес.
Малко рибарско градче в миналото. Което обаче се е развило сериозно през последните години заради близостта с Русия…
Причината – много проста:
С цел запазване рибните богатства Русия поставя строги ограничения и контрол върху рибарските кораби. Съответно цели руски флотилии започват да предават улова си оттатък границата – в Киркенес, където нямат такъв контрол и административни пречки… Норвежците също така правят там рибопреработвателни заводи, където работят предимно рускини – съпругите на моряците…
Затова в Киркенес всички надписи са и на кирилица и на руски език (включително и наименованията на улиците)…
Хапнахме по някой друг сандвич в претъпканите закусвални – навън почти не виждаш народ, докато вътре е ПЪЛНО… Сигурно защото юлската температура под палещото слънце се въртеше около +5С 🙂
Настана време да се разделим със спътника ни.. Той имаше още време до автобуса, но нас ни чакаше още доста път…
Отидохме до колата и приятеля изкара от някъде едно НЕСТИ – да, студен чай….
И каза – ‘това ще ви трябва за из път – прекарах го през границата нелегално’ 🙂 Учудено го погледнах – казах му че имаме вода, а приятеля заговорнически отвори бутилката – коняк/конячна настойка (или поне високоградусен алкохол с аромат на коняк)…
Май бе над 40 градуса, ама наистина ни свърши работа по време на пътя нататък…
Последни прегръдки и пожелания…
И отново на път…
Излязохме обратно от Киркенес (по същия път откъдето бяхме дошли)…
Отново стана красиво с много езера:
Около пътя отново имаше символи на севера – като тази бяла мечка пред хотел 🙂
Реших да не въртя през фиордите, а да се доверя на Гугъл мапс, които препоръчаха към Нордкап да премина през Финландия.
Финландия бе съвсем наблизо – просто подминахме една табела…
Пътя ни бе познат като конфигурация – красиви пейзажи, прав път и много вода…
Докато си дрънкаме с жената, че е добре да заредя във Финландия (защото не бях сигурен какви бензиностанции има на север) и гледаме пресечка за бензиностанция, ама я подминах…
А докато се чудя дали да завъртя, и преминахме табелата, че сме отново в Норвегия 🙂 Навсякъде се дебне келепира – все пак във Финландия горивото е по-евтино отколкото в Норвегия и част от норвежците зареждат във Финландия 🙂
Обаче аз махнах с ръка и продължих. Пътя продължи да е прав, но започна да става хълмист, като изчезнаха разлятите езера..
В първото селце или градче (Карасьок) спрях да заредя на бензиностанция ESSO, която външно изглеждаше съвсем малко по-добре от нашите ПЕТРОЛ-ски бензиностанции 🙂 Да, вътре също правиха бургери – явно основно ястие в Норвегия 😆
Сега като си гледам документите – тук май съм заредил най скъпото гориво за цялото пътуване – 14.87NOK/L
Поглеждайки към бургерите (трябваше да платя вътре – тук нямаше дистанционно плащане) и огладнях…
Но не ни се ядеше на бензиностанция (щото и жената е пушач), та след 30-40 метра кривнахме към един ‘търговски център’ с обещаващ надпис на фасадата (италианците са превзели цяла Европа с техните пици)…
Влязохме вътре… Въпреки що годе лъскавата фасада вътре приличаше на изоставен склад без жива душа…
Обаче на една от вратите на втория етаж погледа ни привлече следния надпис :
Аха… Ще се яде пица…
Въпреки неугледния надпис влизаме в просторно помещение – видимо ресторант.. Отново няма жива душа (също както на улицата)…
Оказа се, че част от ресторанта е точно навеса над входа и поне имаше гледка… То не че имаше какво да се види де – пустош 🙂
Погледнах часовника – вече бе около 18:00 часа – деня се бе изтърколил, но от друга страна осветлението на улицата си бе същото и вътрешно не си изморен…
Поразмърдахме се и се показа ‘главния готвач’…
Стори ми се малко мургав та го попитах откъде е
– Ирак…
– Е как е тук?
– Ааааа, много студено – ще се махам скоро 😆
Подаде ни менюто – пици, като при нас с описание на съдържанието – какво има във всяка пица…
Избрахме една от стандартните пици голям размер…
Казвам на ‘готвача’ коя пица искаме, той взе менюто да го прочете и почна да срича: ‘аха, в менюто пише, че трябва да сложа кашкавал, шунка и т.н. и т.н. ‘ 🙂
За първи път виждам готвач, който вместо по готварска книга да готви по меню 🙂
Както и да е – справи се добре – пицата се ядеше 😆
Плащането с карта както обикновено – след като приключихме…
С пълен резервоар и пълни стомаси продължихме нататък…
Преминавахме покрай празни големи паркинги, украсени с големи еленски рога – навярно тук се пълни зимата…
Пътя бе монотонен, но поне почна да се оправя:
Ръмеше… Въобще – сънлива работа…
Само дето отново се появиха елените…
На няколко пъти трябваше да намалявам по-рязко за да не ги плаша (особено тези, които се разхождаха по пътя)…
Постепенно започнаха да се появяват заснежени върхове, а растителността почна да намалява…
Ей тук нарочно спряхме да си направим снимки на фона на заснежени върхове – все пак е юли месец 🙂
По пътя често срещахме големи табели: Военна зона, забранено спирането, къмпингуването, фотоснимките…
Тук за военните (също както при руснаците) нещата не стоят както при нас – да се минава метър с формални учения…
Тук се чувства явно противопоставяне и в същото време – уважение…
Растителността става все по-ниска…. Дърветата практически изчезнаха, като останаха само храсталаци и трева…
Но природата бе величествена
Елените бяха навсякъде:
Освен елените не се виждаха други животни, но имаше явни следи от мечки – например този контейнер за боклук, защитен от тези яки животни.
В един момент се откри гледка към Северния Ледовит Океан (Баренцово море)….
Не можах да се стърпя и ето в това заливче натопих крака (за радост на преминаващите по пътя):
Водата бе… хладна 😆 Навярно около +4+6С
Но кефа бе голям…. Щрапането бос по тревата и студения асфалт също бе удоволствие…
Разбира се след това в колата температурата бе 22С та се поразмразих 🙂
Пътя живописно се виеше покрай брега…
Само дето бе станал тесен, като от едната страна бе бетонната стеничка и някъде надолу – водата, а от другата обикновено – стръмна скала… Участъка е еднопосочен през уикенда – няколко часа автомобилите се движат само в посока Нордкап, а следващите часове – само обратно… За наш късмет (дали да не напиша ‘поради добро планиране’ 🙂 ) ние бяхме там в понеделник, така, че нямаше часови ограничения. Но разминаването все пак бе екстремално – огледалото ти е над бетонната оградка, вратата – на десеттина сантиметра от бетона, другото огледало облизва насрещните автомобили (голяма част от срещнатите каравани бяха със счупени леви огледала 🙂 )… И се движиш с 80км/ч 🙂 Страшничко си е… И уморително…
На едно място се появиха овце..
Ама овце да видите 😆
Не като нашите мързеливи и слабички (остригани) овце…
Тези бяха като кучета – явно им бе комфортно, а не топло…
Затова не се събираха с наведени глави, а припкаха и си играеха като кучета…
А бяха доста охранени (или с дебела козина)…
Извинявам се за ‘отрязаната’ снимка, ама в движение жената толкова е успяла да щракне – стадото бе след завой, а аз през това време внимавах да не ударим някоя офсЪ…
Не след дълго срещнахме тунел почти 3км… Изумено коментирахме какви дълги тунели строят…
Навигацията започна да бърка дали сме на сушата или в океана…
Е да, ама след малко дойде следващия тунел – почти 7км:
В момента, в който влязохме в него, пътя стръмно започна да се спуска надолу…
Разбрах, какво означава това 212 m.u.h.. И разбрах, защо навигацията е започнала да показва, че плувам по/под вода 
Стана ясно, че минаваме подводен тунел, който минава на 212 метра под нивото на океана…
След стръмното спускане от около 3.5 километра, тунела изведнъж се изви нагоре и започнахме продължително изкачване…
За мое изумление в тъмния тунел срещнахме колоездачи, които с труд драпаха нагоре… Опасно, защото навътре тунела не е ярко осветен.
На входа и на изхода на тунела (на около 10-20 метра от входа) имаше ограничения и се виждаха големи врати…
Според интернет тези врати са против замръзване и зимата се затварят, като се отварят автоматично при приближаване на автомобил…
Природата ставаше все по-‘каменна’ и внушителна.
По едно време и слънцето блесна – време беше, вече бе 22:00 часа 🙂 Разбира се елените също бяха там…
Преминавахме интересни ‘населени места’, състоящи се от къщичка-две..
За съжаление слънцето отново се скри… Зад облаците….
Из фиордите се виждаха и пасажерски кораби…
Подминахме Хонингсваг… Виждаха се и индустриални сгради, но бяха изключение… Наистина изглеждаше странно да видиш такова изделие по тези ширини:
Снега стана все по-настоятелен и вече бе около пътя… Учудващо е как рязко започваш да се качваш на север по тези ширини…
Усещането е за експоненциален прогрес – например около Унгария-Полша трябва да преминеш хиляди километри, за да почнеш да усещаш разлика в природата…
А тук за няколкостотин километра разликата вече е очебийна…
Водата се лееше отвсякъде (впоследствие видяхме, че така е навсякъде из Норвегия):
Пътя започна да се катери и слиза по голи хълмчета
Така изкачвайки и спускайки се по разни хълмове изведнъж пред нас се откри НОРДКАП….
Бариера, каса, предупреждение, че комплекса работи само до около 01:00 часа …
Добре, че предупредиха – светлината не подсказваше, че вече е почти 00:00 часа…
Наместихме се на паркинга (не за ТИР-ве този път 
… Имаше много автобуси и кемпери… Кемперите наистина бяха МНОГО….
На входа те посреща табела с координатите – да не би да си се объркал нещо в посоките
Ей това е гледката на запад – към носа, който реално е най-северната част на континентална Европа… Но е достъпна само пеш, и поради напредналото време (след полунощ) и продължителния ‘работен ден’ реших, че ще е прекалено да направим прехода от 10км пеш до там…
Приятели ме питаха ‘ама защо не минахте по брега’….
Ами затова – просто е непроходимо
За мащаба може да съдите по бялата и черните точки вляво на картината- това са хора на разходка 🙂
Направихме си по няколко снимки, ама все излизаха черно-бели заради сивия ландшафт…
Затова реших да поразкрася снимките
Народа се луташе насам натам.. Навярно това е усещането когато си достигнал някаква първоначално смятана за недостижима цел…
Достигнал си я, и в момента се чудиш, каква ще е следващата цел, която да си поставиш
Вътре в сградата също имаше доста народ:
Сградата е с няколко подземни етажа… Изгледахме филмчето за Нордкап през четирите годишни времена… Които при тях по наши мерки са Зима 1-2-3-4
Разгледахме музея, който е предимно на тема ‘кой е идвал на Нордкап’… Не ми хареса…
Обаче ми хареса площадка, на която се излиза през един тунел от някое от подземните нива на сградата…
От тази скална тераса се открива пряка гледка към Баренцово море/Северния ледовит океан, без на погледа ти да пречи каквото и да е ‘изделие от цивилизацията’…..
А циментовия под е мокър, защото зад теб има двуметрова пряспа сняг, която явно няма да успее да се стопи ‘лятото’…
Купихме по някоя друга бейзболка, магнитчета, ракиени чашки от магазинчето в сградата (е магазинчето бе с 4-5 работещи каси с опашки по тях)…
Обиколихме огромното плато, осеяно с паметници, монументи и т.н…
Последен поглед към недостигната най-северна точка на Европа (е, имаме повод да се върнем отново по тези краища 🙂 )
Към сградата на Нордкап откъм паркинга:
И се върнахме при колата – вече бе минало 0:30 часа (въпреки, че навярно не личи от снимките)…
Добрите якета си свършиха добре работата – не бяхме измръзнали от ледения вятър…
Но комфорта в колата разбира се бе за предпочитане
За мое учудване усетих, че волана и седалката започнаха да се загряват автоматично, което го правят само зимата под +4С….
Погледнах дисплея – бе +3С, а след като тръгнах слезе дори на +2С….
Веднага се сетих за два ‘северни’ вица:
1. Как е лятото в Мурманск? Ами казват, че е било хубаво, ама аз него ден съм бил на работа
2. Момиченце, какъв сезон сме сега? Лято! Как ще е лято, та нали вчера прави снежен човек? Ами кофти лято !
Бе удоволствие да погледнеш навигацията
Включих камерата и електрониките, и тръгнахме назад – тук нямаше какво повече да правим…
Явно емоциите бяха повечко, защото въпреки привидното спокойствие и двамата със съпругата не се чувствахме уморени…
Но бяхме решили да търсим веднага място за спане, за да можем утре/вече днес да продължим отпочинали…
По едно време гледам край пътя голям хотелски комплекс (веригата Scandic)…
Спряхме… Няма места!! Нямате една двойна стая? Нямаме – всичко е заето с групи… В този момент автобусите почнаха да спират отпред….
Питах момчето къде наоколо може да се отседне. Поради напредналия час (вече след 01:00ч) бях по-настоятелен и момчето на рецепцията предложи друг техен хотел (ами ясно че такъв ще предложи – нали ‘рибките’ сами са дошли в мрежата )
Бил наблизо – след 25-30 км в Хонингсвог… Помолих го да ни запази стая и тръгнахме натам…
По пътя не можах да се сдържа да не щракна пистата на летището – пистичката, свряна във фиорда явно приема само малки самолетчета… Да знам като си взема самолет къде ще кацаме 🙂
Намерихме хотела, имаше проблем с паркирането – ‘тук не може’, ‘там е запазено за частник’ и т.н….
В знак на протест спрях пред Кралския Норд кейп клуб… (дясната табелка)
Хотела по нашите мерки би се равнявал на дву-тризвезден соц-хотел (да не си помислите, че има шампоан и т.н. – тези неща си ги носихме)… Недостатъците компенсираха с цената – като на наш петзвезден
Ама ако искаш – в края на краищата на тези ширини винаги имаш избор – като не ти оттърва – след 150-200км ще можеш да отидеш другаде
Ресторанта не работеше, но пицата все още ни държеше. Подкрепихме я с по една Морена от нашите запаси.
По случай успешния, макар и най-продължителен за цялото пътуване ден, ударихме и по едно коняче (онази бутилка Нести нали си я спомняте) след което заспахме като къпани…
Изминати за деня: 827км
Средна скорост: 71км/ч
Максимална скорост: 126км/ч
Общо от тръгване до пристигане (с почивките): 17ч 57мин
Общо изкачени (по височина) 8.4км
Общо спускане (по височина) 8.3км
Максимална надморска височина: 387м
