Днес бе деня за отпътуване и не се планираше ходене до кораба… Вече си бяхме свършили работата. Закусихме както обикновено. Отидох до рецепцията да оправям финансите по нощувки, вечери и т.н. Плащане с карта? Не върви…
В долари и евро – съгласни са, ама ми предложиха такъв трънски курс, че ми настръхна косата…
Разходих се около хотела – дали някъде няма обменен пункт или банка – нямаше 🙂
Ето тази у(Ж)аска бе с ксенонови фарове, синьо вътрешно осветление, перденца – абе все едно да видиш наточен голф във Перник 🙂
Обменен пункт нямаше. Питах за банка – ‘наблизо – ей къде е Форт Шевченко’. Това бе близкото селце. Което обаче е град 🙂 Казва се така, защото там от 1850 до 1857г е бил заточен известния украински поет и художник Тарас Шевченко. Извиках такси през рецепцията – поне да има някаква сигурно/следа 🙂 Дойде една раздрънкана ладичка с двама доста подозрително изглеждащи младежи с дръпнати очи. Договорих се за цената до Форт Шевченко и обратно. Навярно не си мислите, че има касов апарат или че таксито е легално – няма такова нещо 🙂
Форт Шевченко бе съвсем наблизо – навярно 3-4 километра. В банката стояха група бабички да си получават пенсиите. Опашката бе внушителна около 50-60 бабички бяха седнали в залата на столове като на кино – явно нямаше друга банка наоколо. За щастие обмяната на валута бе на друго гише зад едно перденце и бе направено за секунди. Нямаше преглед на валута с лупа или УВ лампа… Явно лелката зад гишето бе голям професионалист 🙂 Или просто не и пукаше дали няма да и дам фалшиви пари… Взех пачката с Казахстанско ТЕНГЕ с разни чалмосани или брадясали субекти по банкнотите:) Излизаме навън – колата я няма …
Тъкмо се чудих какво да правя, когато със свистене на гуми ладичката с двамата младежи спряха пред банката 🙂 Имали някаква работа. Качихме се… Минахме покрай къщата – музей на Тарас Шевченко, но жегата бе убийствена и не ни се разхождаше по музеи.
Газ-станциите бяха на почит – тук повечето хора караха бензинови коли на газ, доста от които Тойота Камри (внос от арабските държави – т.е. бели) и то с големи двигатели (нас Агента ни караше с Тойота Камри 2.4). Хората се оплакваха, че тъкмо е била повишена двойно цената на газта. Бензина също, и вече струвал около 30 наши стотинки. Мъка, мъка…
Имаше и бензиностанция ШЕЛ, ама приличаше на някоя юрта 🙂 Восток дело тонкое 🙂
Ладичката успя да ни прибере обратно в хотела преди да се разпадне.. Малко башиш на момчетата и се разделихме с усмивки 🙂
Започнах битката с рецепцията… Младичките девойки не можели да издават фактури, чакаме шефа и т.н.. Как да е – дойде един надут чичка и направи документите така, както исках. Агента вече ни чакаше за да ни закара до Актау (бивше име на града Шевченко, но не Форт Шевченко 🙂 ).
Натоварихме се в колата и тръгнахме обратно по безлюдния път. Този път бе светло и топло. Според шофьора ни бе и зелено, щото още било пролет… През лятото зеленината изгаряла напълно…
В далечината понякога се виждаха странни монументи, като този с някакъв козел на него.
Бе изключение да срещнем някакво МПС по безлюдния път.
Пустош….
По някое време се появиха камилите
Маркировката върху камилите с големи букви бе за по-лесното им намиране. По принцип това не са безстопанствени камили, но собственика им може да ги е пуснал на 100км от това място. Когато реши, че му трябват камилите (за мляко и т.н.), се качва на някое по-високо място (колкото и трудно е да се намери такова в този район), вади бинокъла и се оглежда в радиус близките 30-40 километра. Ако не види камила, пали колата, изминава още 60-70км и повтаря процедурата…
Камилите сменяли козината напролет, затова изглеждат толкова дръгливи.
Направихме си снимки с тази красавица (гледах да стоя на една плюнка разстояние – понякога камилите са доста некултурни) 🙂
Попитах шофьора ни за какво ги отглеждат камилите… Каза, че от млякото им приготвяли шабат. За момент си помислих, че не е лошо да пробвам тази напитка, обаче шофьора спомена, че това е ферментирало камилско мляко, и стомасите на някои чужденци не го приемали много гостоприемно 🙂 Реших да не рискувам – все пак на другия ден щяхме да имаме дълъг път…
Разприказвахме се за Казахстан. Преди доста голям процент от населението са били руснаци, но в момента казахстанците ги изместват активно, защото имат по много деца. Съответно мюсюлманите стават все повече. Питах шофьора как разбира религията…
– Ааа, не съм набожен – влизам от дъжд на вятър в джамията бе отговора на младежа.
Обаче ми направи впечатление, че когато преминавахме покрай такива монументи, които били или гробници на някой вожд или нещо подобно, нашия шофьор пускаше волана и започваше да си милва лицето 🙂
След има-няма 170км пустош, започнаха да се появяват следи от цивилизация..
Да, училището се открояваше сред околните сгради
Иначе явно навсякъде имаше газ – тази жълта тръба.
Подминахме едно гробище, което в първия момент помислих за град. Като го доближихме разбрах, че ‘къщите’ са малко по-малки… (да, шофьора отново пусна волана да се моли 🙂 ).
Камили имаше и тази ‘курортна зона’…
Курортната зона свърши и се показа хубав асфалт – ‘президентския път’ както му каза шофьора, защото бил направен специално за посещението на несменяемия президент Нурсултан Назарбаев . С маркировка, осветление… И името на града – Актау..
Градът е известен с няколко забележителности. Едната е летището. Тук е имало военно-въздушна база. Другото е една от малкото в света (или единствената) атомна централа, която да служи за производство на прясна вода.
Актау е съвсем млад град, създаден с чертеж върху чист лист някъде около 1963г. В района има много уранова руда – съответно града е бил затворен град 🙂 Във връзка с това е построено и пристанище, летище и т.н. Плажовете са хубави (въпреки, че Каспийско море ми се стори студено).
Вляво от нас остана „Мъртвото езеро“ – въпреки тъмно-сините стъкла на автомобила си личеше розовия цвят на водата. Това езеро се стараят да го държат пълно с вода винаги, защото в него са изхвърлени много индустриални отпадъци – радиоактивни, тежки метали и т.н. Не ми се щеше да спираме в района, та затова и снимки няма.
Настанихме се в свестен хотел, и срещу десеттина долара допълнително шофьора се съгласи да ни разходи из града за няколко часа..
По улиците все още се виждаха и съветски автомобили 🙂
Видяхме плажа.
Водата бе доста студена.. Абе направо ледена – не ставаше за къпане (местните се къпеха)..
Центъра бе подреден. Този красив паметник е издигнат на мястото на статуята на Ленин. Бронза за паметника също е от претопеното Лениново тяло 🙂 :
Интересното в Актау е, че улиците нямат имена. Адреса е като телефонен номер… Къде живееш? Ами например 32-125-68 🙂 Което ще рече микрорайон 32, дом 125, квартира 68 🙂 Удобно – и навярно много лесно за програмистите им ако правят карта на града…
Имаше висооооки новостроящи се сгради.
Но не липсваха и ‘хрущовките’
Пазарувахме сувенири
Разходихме се насам натам.
Това било единия богаташки квартал… Абе не изглеждаше много така 🙂
Видяхме бившата резиденция на Президента, която обаче той я е продал на Лукойл за да не тежи издръжката на държавата (или поради политически интерес)..
Разходката продължи сред големи сгради и по широки булеварди.
Както винаги явно под руско влияние и тук бяха царе на съкращенията на предприятията: КазМорТрансФлот…
Или пък МангистауМунайГаз (местната газова компания).
Джамиите не бяха с позната форма…
Държавните им сгради бяха излъскани – Милицията..
Тази част била ‘богатия квартал’ – твърдо не приличаше на такъв
Видяхме сватба пред джамията.. Но твърдо не се виждаха нашенските атрибути – шалвари, фереджета, бурки и т.н.
С лекота се четяха надписите на кирилица… Обаче за разбиране – нищо не се разбираше 🙂
Бащицата бе навсякъде 🙂 Мотото – не го разбрах…
Този паметник е на известен казахстански музикант… Но не му запомних името..
Паметника на загиналите през Втората световна война бе на централно място.. Учудващо за мен бе, че паметника бе много посещаван и в момента. Оказа се, че казахстанците са дали много жертви и смятат, че са едни от главните участници във Войната .
Разбира се имаше паметник и на пазителите на небето.
След интересната разходка и шопинга (взех малко водка, и сувенири) се прибрахме в хотела, хапнахме в ресторанта и легнахме – на сутринта щяхме да ставаме много рано..