Истанбул-Баку-Актау-Баутино

<<< НАЗАД        НАПРЕД >>>

Качихме се в Боинг 757 на Азърбайджанските авиолинии и скоро излетяхме. Успях да зърна пистата за Формула 1 някъде долу между облаците, но само като силует – долу сигурно вече се подготвяха за състезанието, но вече бяхме високо и не се виждаха никакви детайли. Скоро хванахме посока точно на изток покрай бреговата ивица… Пустош… Явно особено в по-източната част на турското черноморие не е развит туризма 🙂 Хапнах (доколкото може да се каже за самолетната храна), стюардесата предлагаше напитки и си избрах едно грузинско вино – бе много вкусно. Отпусна ме и задрямах… След два часа и половина започнахме спускане към Баку… Самолета завъртя над Каспийско море и се видяха големи нефтени или газови полета / сонди… Едно мръсно, кафяво, изгоряло…

20100530140008 (2015_12_16 19_51_19 UTC)

20100530140056 (2015_12_16 19_51_19 UTC)20100530140158 (2015_12_16 19_51_19 UTC)20100530140206 (2015_12_16 19_51_19 UTC)

Направи ми впечатление, че доста народ си включиха телефоните още при захода за кацане… Но кацнахме нормално. Останахме в транзитна зала на новата сграда на летището – видно е, че е правена с пари…

Вече бе станало 17:00 местно време, но следващия ни полет бе чак в 23:30ч. Така, че имахме време да ‘изследваме’ летището… За съжаление транзитна зала бе доста ограничена откъм размери. Магазинчетата бяха постни и малко (по памет – 5 броя). Но скуката ни подтикна да обиколим, поприказваме с местните – интересно беше…

Ето например какво видяхме в едно от магазинчетата

KONICA MINOLTA DIGITAL CAMERA

Чист бакински въздух. Не се стърпях и попитах продавачката на руски кой и защо го купува. Отговора бе кратък – НОСТАЛГИЯ 🙂

Ама бе казано с усмивка – т.е. вероятно се купува заради оригиналността 🙂 Говореха без притеснение руски (да, някои от хората го завалваха доста). Явно са по-практични хора от хората в балтийските републики – там го знаят, но умишлено отказват да го говорят, дори и да не могат да ти обяснят на друг език…

Времето се точеше, и гледахме излитащите и кацащите самолети. Предимно съветски – ИЛ-76 и т.н.

Гледахме и как се разтоварват куфарите 🙂 Представете си Боинг 737, до който е подведена стълба (не тунел). И работник добутва голям куфар до вратата, и леко побутвайки куфара го пуска по стълбите. Куфара започва едно премятане падайки по стълбите, след което по инерция изминава още няколко метра по асфалта 🙂 Надявахме се да не са нашите куфари 🙂

Накрая започна да настъпва оживление в залата ни – приближаваше времето за излитане. Тъй-като имахме бордни карти и за този полет още от Истанбул, не смятахме, че трябва да преминаваме отново чекиране, ама не бяхме прави – восток дело тонкое (цитат от филма “Бялото слънце на пустинята” 🙂 )… Провериха ни бордните карти и ни прехвърлиха на другата опашка – на чакащите за качване…

Качихме се на някакъв раздрънкан автобус, който измина няколкостотин метра. Слязохме и ни насочиха в далечината 🙂 Тръгнахме под светлината на летищните прожектори да си търсим самолета 🙂 След кратки обърквания, при които треакторията ни бе коригирана от служители на летището, все пак видяхме тълпа пред един от самолетите и се присъединихме. Към самолета бе подведена една стълба в задната част. И на стълбата имаше една много здрава мамашка в униформа, която поглеждаше бордните карти отпъждаше грубо хората назад.  Зачудих се какво става, ама реших да пробвам – подадох си бордната карта и за мое учудване годзилата ме пусна в самолета. Същото стана и с колегите – бяха пропуснати безпроблемно.  Седнахме си на местата и зачакахме. Качиха се още 2-3 човека.. А самолета бе АТР-72 събира почти 80 човека и навън тълпата не бе по-малко… Хм… Странна работа. В един момент униформената полицайка се отмести и в самолета нахлу тълпа, все едно в градски автобус.. Започна едно блъскане, бутане, бохчите… децата… Стюардесите товариха куфари в кабината… Абе – цирк… Запалихме двигателите и излетяхме. Баку светеше, но не ставаше за снимки… Пък и бяхме доста изморени – пътувахме вече повече от 24 часа… Луната се отразяваше в Каспийско море – практически целия полет Баку-Актау е над Каспийско море. Усещането е странно при подходящо осветление – губиш представа кое е небе, кое – вода/земя… Навярно това е било причината за гибелта на АН-140, летящ през 2005г същия полет 217 – при неправилно работещи жироскопи пилотите са загубили ориентация… Тази катастрофа е повлияла и на следващите поръчки на АН-140 – Азербайджан е прекратил веднага договор с Украинците за цяла серия от този самолет.

Както и да е – при нас нямаше проблеми… Полета е кратък – час… В момента, в който започнахме снижаване и се изумих – всеки извади по няколко телефона, включи ги и целия самолет зазвъня – пискания от СМС, звънящи телефони, водени на висок глас разговори (явно се снижихме достатъчно за да започнат да приемат сигнал телефоните)… Безопасност ли? Абе на кой му пука – нали сме на Изток 🙂

Кацнахме (което остана незабелязано за някои от говорещите по телефоните : )

С радост излязохме от самолета и влязохме в сградата… Граничарите явно не бяха виждали досега българи, защото доста обстойно ни разглеждаха документите (или пък просто системата им е работила много бавно)… Получихме желаните печатчета, взехме си багажа. Обаче имаше малък проблем – багажа на единия колега леееко прокапваше…

В сградата не допускаха посрещачи (въпреки, че определени екземпляри си влизаха спокойно да вземат багажа на свои роднини/познати).. На излизане някакъв цивилен ми поиска документите. Отказах му, ама се оказа, че явно е служител та извика униформен служител 🙂 Как да е та се разбрахме – проверявал дали са наши багажите. Попитаха ни дали някой ни посреща. Отговорих им, че отпред трябва да е Агента, който ни посреща. Това го успокои и ни пуснаха…

Излязохме навън. Отвън въпреки ранния нощен час (около 01:00ч ни чакаше тълпа ‘акули’… Т.е. таксиджии. Повечето пасажери вече си бяха заминали, и ние бяхме единствените ‘рибки’… Предвидливо останахме до тръшнатата зад нас врата – това било последния полет и сградата на летището се заключва 🙂 ‘Акулите’ обикаляха около нас, предлагайки смяна на валута, такси до града и т.н… Учтиво им отказах. Пробвах да звънна на Агента, обаче батерията на телефона ми свърши – явно многото разговори през изминалото денонощие му бяха достатъчни. Как да е взех апарат от колегите и успях да се чуя с агента… Бе учуден  :

– Ама вие нали пристигате след 4 часа.

– НИЕ СМЕ НА ЛЕТИЩЕТО В АКТАУ

– Ама нали вие пристигате след 4 часа

– Повтарям – НА ЛЕТИЩЕТО В АКТАУ СМЕ, изпратил съм ви преди два дни разписанието ни, и вие потвърдихте

– Аааа, ама аз мислих, че ще дойдете след 4 часа… Добре,  ще дойда до 20 минути…

През това време решихме да видим причината за теча в багажа… Всъщност то бе ясно и без дисекция на багажа – миришеше на ракия, което подейства като капка кръв на ‘акулите’ 🙂 Отново започнаха да се въртят около нас… Изхвърлихме парчетата от счупената бутилка “Бургас 63” (за ужас на акулите – сигурно сме хвърлили и няколко неизтекли капки 🙂 ). Изцедихме дрехите доколкото бе възможно. През това време дойде шофьора ни. Натоварихме се в една Тойота Камри със силно затъмнени стъкла (особено помагат нощем 🙂 ). И поехме към нашата крайна цел, до която имаше само 150км…  И общо взето никакво населено място нито трафик… Умората си казваше думата и задрямахме… Но не можеше да се спи – притеснявах се шофьора да не заспи – пътя бе МНОГО монотонен, неосветен, прав, без НИКАКЪВ трафик – по 10-15 минути не се виждаше никой. А в същото време периодично се налагаше да се спира екстрено заради спящи по пътя стада коне или камили… Темпото бе под 80км/ч… Как да е около 05:00 часа достигнахме нашата цел – с.Баутино. Агента провери един хотел, но нещо не станаха работите и отидохме в друг. Навън нищо не се виждаше, само дето на портала към хотела видях въоръжен с дълго нарезно оръжие охранител!

Настанихме се и се тръшнахме по леглата за малко – в 10:00ч имахме уговорка с Агента да ни закарат на кораба…

<<< НАЗАД        НАПРЕД >>>

Вашият коментар

Личен блог