Варна – Истанбул

<<< НАЗАД        НАПРЕД >>>

Бе събота. Преминах през един магазин да взема малко ракия за из път 🙂 Просто на кораба имахме доста приятели – не върви да не ги почерпиш..

Заредих колата, проверих гумите, приготвих багажа, уплътних ракията между дрехите в един куфар и бях готов. Отказах се да я измия , въпреки, че цялата бе наблъскана с храната за месец на цяло ято гладни лястовички от бързото прибиране от София.20100529115522 (2015_12_16 19_51_19 UTC)

Към 23:00 обиколих Варна да събера останалата част от групата (в тази част на к-с Владиславово никога не бях ходил ).. Времето бе хубаво, пътуването – спокойно. Посред нощите нямаше никакъв трафик и за нула време бяхме в Малко Търново. Заредих догоре, за да не се налага да зареждам в Турция. Преминахме границата и вече бяхме в Турция. Пътя стана прекрасен – три-четири лентов. Хубав път. Спазвах ограниченията. Преминахме бившия български град Лозенград, който сега се казва с непроизносимото име Къркларели. В ранните зори бе пусто.

В тъмницата преминахме и покрай едно военно поделение. Военните ни спряха за проверка. Опитаха се да сглобят едно изречение на английски, ама не им се получи, та за по-лесно ни пуснаха директно като видяха, че турски не разбираме 🙂

Продължихме нататък и скоро бяхме на магистралата. Трафика рязко се увеличи. Виждаха се много български автомобили, някои от които се движиха доста над ограничението. Бързаха за състезанието на Формула 1, което щеше да се проведе в Истанбул същия ден.

Ние поддържахме ограничението +10км/ч – не ми трябваха проблеми. Летище Ататюрк се намира в Европейската част на Истанбул и е много лесно за достъп откъм България. Веднага след плащането на магистралата (тогава можеше да се плаща и в брой) се отклоняваш вдясно и след няколко километра по градска магистрала си на летището… Неделя сутрин нямаше никакъв трафик – нещо странно за Истанбул.. Оставих колата на паркинга, и влязохме в летището. Докато чакахме регистрация отидох до митницата да проверя предварително нещата с автомобила. Митничаря там погледна паспорта ми. Видя печата за автомобила (на шофьора на автомобила слагат на границата допълнителен печат) опули се и каза ЙОК… Не може да преминете границата. Трябва да напуснете страната с автомобила си. Хм…

Неделя 06:00ч – идеалното време за решаване на всякакви въпроси 🙂

Звъннах веднага в посолството. Отговора им бе ‘ами то не знаем – турците могат да си правят каквото си искат – това е тяхната държава’?!! Е нали затова ви питах предварително – да кажете какви са им правилата…

Реших, че няма време за губене – полета ни бе след по-малко от четири часа. Оставих билетите и допълнителната доза ракия на останалата част от групата, казах им да тръгват без мен ако не успея, а аз ще се добера някакси в последствие – ако не стане на същия ден – да ме чакат на следващия. Веднага излязох от летището и отидох до първия таксиджия (да, от онези, които чакат пред летището да им падне заблуден чужденец). Отново се сблъсках с факта, че голяма част от турците не знаят чужд език. Звъннах на посолството и там вече получих пълно съдействие – превеждаха на шофьора какво искам от него… Търсехме митнически склад/паркинг. Имало съвсем наблизо. Таксиджията започна да кара пред мен, а аз го следвах. След половин час достигнахме до паркинга. Да, голям митнически паркинг, много автомобили с чужда регистрация вътре под навесите… И голяма заключена желязна врата…

Извикахме и скоро се появи сънена физиономия. Обясних (чрез посолството) какво искам… Отговора бе обезсърчителен:

– Да, на правилното място сте. Точно тук се оставят такива автомобили. Работим от понеделник до петък от 8 до 17!!

– А в останалото време

– Ами ето ме – пазя ги и всичко е заключено. Вземат си хотел хората и се разхождат из Истанбул…

Спомних си книжките на Богомил Райнов за Емил Боев, и по-точно началото на книгата “Умирай само в краен случай”:

Животът нерядко ни изправя пред трудни положения, но никога - пред безизходни. Което съвсем не значи, че изходът бездруго е в желаната от нас посока и непременно встрани от гробищата. Макар че наше човешко право е да търсим изхода тъкмо в желаната посока и - според собствения ми девиз - да умираме само в краен случай

Да, в случая въпроса не бе на живот и смърт, ама все пак се надявах на изход в желаната от мен посока 🙂

Така… Опциите намаляваха. Затова за момент спрях комуникация за да събера мислите си. Какво имаме: Проверка на часовника – 6:30. Полета излита 12:20. Това значи, че 11:00 най-късно трябва да съм преминал проверките за сигурност на входа на летището и да съм се регистрирал за полета. След което да успея да премина граничари, митница, вътрешните проверки за сигурност (вече без колани, обувки и т.н.) и да достигна до гейта за заминаване… Което за голямото Истанбулско летище не е лесна работа.. Значи трябва да съм в летището най-късно след 4 часа и половина.

В главата ми се роди пъклен план – До границата имаме 240км. Обратно – още толкова. 500км за 5 часа с двойно преминаване на границата… Ами да опитаме, 🙂

Тъй-като границата е далеч от голям град ще ми е трудно да намеря такси там, а и това ще отнеме време. Значи трябва да ползвам тукашния таксиджия.

Започнах да чертая схема на таксиджията с ключа по прашния път. Договорих разумна цена – ако сте гледали Луи Дьо Фюнес – е това бях аз – и за сърцето се държах при предложение на цена от страна на таксидията, и фиктивно се отказвах, предлагах сума, от която таксиджията се хващаше за сърцето:) Ама накрая показването на ‘западни пари’ в брой под носа вършат своето – договорихме се за около 2 минути (нямах повече време).. И условието, че трябва да сме обратно до 10:30ч. До тук – добре. Обясних му, че трябва да се движим с около 160км/ч за да успеем. Той трябва да кара пред мен (ами ако го спрат – гори 🙂 ). Отпрашихме с пушещи гуми …

Липсата на трафик ни помагаше – бързо се измъкнахме от Истанбул и драснахме по магистралата. За момент таксиджията май се замисли, защото спря в аварийната лента и почна да говори по телефона… Ама подканата ми го изкара от летаргията и отново се метнахме. Скоростен режим? Какво е това – ние сме от Формула 1 🙂 Малко преди границата спрях, прехвърлих багажа си в таксито (за всеки случай му записах номера 🙂 ) и му казах да ме чака на границата. И отпраших напред. Последните остри завои преди границата ги вземах като на рали 🙂 Нямаше хора на границата. Турците ми удариха ‘вълшебния’ печат, че съм изкарал автомобила от тяхна територия. Спрях с пушещи гуми пред нашите граничари. Оставих им паспорта с молба да ми го обработят на влизане в България и на излизане – ‘абе веднага се връщам’ 🙂 Вдигнаха бариерата, метнах колата в близките храсти (който е минавал от там сигурно е забелязал доста такива ‘захвърлени’ автомобили там 🙂

Кръгом обратно – пак на гишето. Като на щафета – подадоха ми паспорта и хукнах към турско. Не можело да се преминава пеш? Ами който иска да ме гони – 400 метра е до турския пункт 🙂 Турците ме гледаха учудено – все пак съм минал преди 5 минути с автомобил, а сега се връщам ПЕШ… Как да е удариха печата (без допълнителния – за автомобил) и хукнах последните 100 метра до автомобила.  Бях изплезил езика. Сверка с часовника – все още има шанс… Тръгнахме наобратно. На влизане в Лозенград таксиджията унило сподели – ‘абе ще трябва да спрем да заредя газ’… Косата ми настръхна – и така бяхме на ръба… Заредихме без да бързаме.. Отново магистралата… Усетих, че таксиджията започна да се уморява и намалява темпото. Приложих нова хватка. В момента в който намали темпото, демостративно си поглеждам часовника и веднага скоростомера скача с 20км/ч 🙂 Фиатчето му се взе здравето… А и трафика почна да се увеличава – вече се виждаха камиони и дори леки автомобили 🙂

KONICA MINOLTA DIGITAL CAMERA

 

Влязохме в Истанбул на пълен ход. Пред летището бяхме 10 минути след планираното време. Хвърлих му парите, грабнах куфара и бях на чек-ина 10 минути преди затваряне на регистрацията. Преминах паспортната проверка – доста се чудиха на многото печати за преминаване на границата от него ден 🙂 Бегом до гейта. Моите хора гледаха унило в ъгъла – явно бяха загубили надежда, че ще успея. Е да, обаче отново бяхме пълен комплект и оживено коментирахме как протича деня… Ами засега протичаше на високи обороти като екшън – 12 часа път, изминати 1000км, преминати 3 граници  🙂

 

<<< НАЗАД        НАПРЕД >>>

 

Личен блог